Рядко идвам на село. Винаги, когато дойда, ме обзема някаква тъга. Дядо и баба отдавна са покойници. Къщата и дворът са пусти, тънат в тишина. Тревите все по-упорито покриват циментовата пътека от портата до входа. Увисналият катинар показва липсата на човешко присъствие.
А преди години не беше така… Винаги, когато си идвахме на село, заварвахме портата широко отворена. Тя и рядко се затваряше – само, за да не влезе животно и да повреди посевите в градината. Тогава времената бяха спокойни, особено на село. Къщите не се заключваха. В редките случаи, когато и баба, и дядо идваха в града дълго търсеха ключа от входните врати. Портата никога не заключваха. Времената обаче се промениха. Баба и дядо, в обратен ред, починаха. Катинарът на портата заключи спомените в двора.
Отключихме го. Портата бавно се отвори със скърцащ звук. Тишина. Няма ги и съседите. Спомените заприиждаха…
Преди винаги баба беше из двора. Ако пък е вътре, аз ще извикам:
– Баабооо…
Тя се показва отнякъде, усмихва се, отговаря ми:
– Маамеее…
И дълго ме прегръща мълчаливо… Беше дребна и мила старица. Присядаме до вратата и тя започва да ми разказва разни неща – за съседките, за кравата, за посевите…
Сега е пусто и тихо. Тревата е единственият стопанин тук. Само белите рози до оградата ми се усмихват дружелюбно… Тъжно ми стана – и от запустелите къща и двор, и от тази смразяваща тишини…
Излязох на пътя и тръгнах към ливадите. Черен селски път, изровен от дъждовете… Колко пъти сме минавали по него с баба – наблизо имахме градина. Садеше картофи, боб, лук, домати… Обичах да ходя там с нея. Насред мястото имаше изворче, по-точно е преливник на близкия резервоар на водохващането. Винаги от него бълбукаше студена вода. Над него простираше огромната си корона голям орех. Обичах да седим на тревата до извора с баба и тя да ми разказва за своите младини.
Тръгнах натам малко боязливо сега. Нямаше жив човек наоколо. Страхувах се и от животни, но тръгнах бавно по утъпканата пътечка върху каменистия черен път. Вървях и се ослушвах за обезпокоителни шумове, но чувах само шумоленето на вятъра в дърветата наоколо. Тишина и спокойствие обгръщаха всичко. Съвременните жители на големите и шумни градове така се удивляват на подобна обстановка! Безспирно ходят на селски туризъм. Умират си да спят във вековни къщи, да бродят по горски чукари… А на мен ми действаше потискащо тази тишина, тази пустота.
Изведнъж видях в далечината пред мен черна фигура – жена… Идваше насреща ми с мотика на рамо. Стреснах се, но продължих напред. На гърба си беше задянала цедило, връзките му се виждаха върху гърдите й. Идваше насреща ми…
Когато почти се приближихме, поздравих с „добър ден” и мислех, че така само ще се разминем. Едва ли ме познаваше… Но, не… Тя каза:
– Добър ден, Тотке! Къде отиваш?
Ха, та тя ме познавала дори, а аз – не. Наистина не знаех коя е. Отчаяно зарових из паметта си за някакъв спомен, който да ми помогне, но… нищо. Не можех да позная старицата пред мен.
– Малко да се поразходя, – отговорих.
А тя протегна към мен лявата си ръка и ми подаде това, което държеше – букетче горски ягоди, червени, весело надничащи изпод листенцата.
– Набрах ги край пътя, ей там долу. Вземи ги. С баба ти бяхме приятелки едно време.
Смутено поех букетчето дъхави ягоди… Невероятно! И баба така ми береше ягоди на букетче и ми ги носеше в къщи… Благодарих и… прегърнах непознатата за мен старица… Сълзи запариха в очите ми… Мислех си за баба…
(1).jpg)
